Надвисналата тежест над душата ми се корени в това,

че света, в който се родих, избледнява като стих, отрупан с прахта на времето в някой скрин велик.

Дошло за човека е време на цветно създадени светове, икономическо активни кланове, страшни войни и безброй похабени души.

Клонирахме се някак тъй вредно и фармация създадохме си за “по-безвредно”.

Изпразнени от енергииното си съдържание, останахме с ограниченото човешко съзнание.

Създаваме лесно и лесно рушим, но след време и ний изчезваме, като дим.  А сме толкова малки на фона цялата таз светлина, идваща от далечни царски небеса. Загатващи тайни на древни творци, избрали нас за представители на лоши и добри.  

Толкова далеч оставих вярата в човека, че принудих се да прочета Сенека. 

Поглеждам често и себе си отстрани, намирам липси, едни огромни черни празнини. 

Празнини на незнание, но изгарящо до болка желание да науча всичко зад това, защо разтрисам душата си така.