Гледаш го прегърбен, сресан, почтен, може и просяк за ден. С бастун се подпира, но някак мъжки позира и бавно дефилира към поредната спирка. Колите минават, надуват клаксони, жестоки за хората с по- слаби сърца.

А какви смятате са техните? Преминали през войни, казарма, комунизъм, демокрация, инфраструктуризация, през “затвора “, построен със собствените им ръце, с които цял живот са градили това, в което в най-добрия случай ще прекарат старините си… А входовете ни, осеяни със некролози, вечно вперили очи едни към други, защото страха наближава.

„О боже и мен ли ме чака това? А ще имам ли внуци, ще имам ли пра внуци? И те ще ме обичат ли, ще идват ли? Ами ако започна да се напикавам нощем, ще се срамувам ли? Ще ме изпратят ли в сетния ми миг или ще са така заети, да са в крачка с новия модел общество, затрупано от материални придобивки и не виждащо по- далеч от носа си, бързащо в непрестанния кръговрат?“

Тежестта е надвиснала над менталното ни. Храним телата си, обличаме се скъпо, храним егото и очите си, а кога остава място и време за душите ни. В този напрегнат график успя ли вместо да гледаш пак телефона на поредния светофар, всъщност да се огледаш какво има около теб. Да видиш хората, седящи по спирките. Дали не й е студено на тази баба, която е обута с пола, защото тя въпреки годините и събралата се кожа на лицето й, крачи гордо по улицата независимо от сезона! Не се примирява със старостта, не се покланя и на болестта, нито на смъртта. Но я боли, че не се обаждаш, че не готви и за теб сега, че някак бързичко избяга младостта.

В забързаното време, така забързано си отиват и родителите и пра родителите ни. Намерете време един за друг.

Простете си, целунете се, обичайте се, кажете си го!