Някак тайничко се вдъхнових да напиша следващ стих. Да опиша мислите си от сега, коства ми много дълбоки слова. 

Реших от истината да избягам някъде далеч. Да се потопя в друг неземен копнеж.

Да разбирам за себе си повече от всеки друг, да разплитам сърцето си на нишки памук. 

Искам да порастна във всички свои земни дела. Да бъда истинска, да бъда добра. Някак божията промисъл в този свят да презентирам и да чувствам как от щастие извирам. 

Искам да видя как матрицата се чупи. Как от слепи станахме и глухи. Защото това избираме сега, да запушим уши пред шума от плача на света. Да се оправдаем за собствените си комплекси, с незнание, с липси детски. 

Е да, обаче, достойните не живеят така. Много от тях умряха, за народа, за нашата свобода. Всеки сам избира как съзнанието си сам да трансформира. Да изгражда себе си, не в злато или диаманти, ами да разгърне потенциала за скритите таланти. 

Истината скрита е от нас вовеки, защото избрахме да се интересуваме от монети,а не от лунни сонети.

И това е пак до време, до като земята не ни закопае до колене с някой сеизмичен трус или цунами със солен привкус. После, тук там вулканче да изригне и безкрая бързичко ще ни застигне. 

За това живей от сега по макро правила. 

П.П. 

Който чете, до тезата ми сам ще стигне, който не, нослето отново да си вдигне.